Александър Георгиев: Мечтите ми за мотоспорта бяха на много по-ниско ниво, а то какво стана….надхвърлих мечтите си

В рубриката на Riders.live „Минаха години….“ ще ви срещнем с един от най-успешните ни пилоти по супермото. Мина само година откакто окачи екипа на пирона.

Той има трето място при младежите и второ място при мъжете в националния шампионат по мотокрос. Бронзов медалист в Балканския шампионат. В колекцията си си има и  8 републикански и 5 европейски титли по супермото.  Записа най-доброто си класиране в световния индивидуален шампионат в тази дисциплина – пета позиция в генералното класиране на първенството в Солун. Но…паметна за него остава 2009-та година, когато България е домакин на Олимпиадата на моторните спортове – Световната купа на нациите. На летищен комплекс „Долна Митрополия“ печели единия от маншовете. Българския тим, в който са още Росен Тончев и Ангел Караньотов  грабва среброто в крайното класиране.

Той е …..Александър Георгиев.

Вчера роденият в Силистра, но живеещ в град Левски бивш национален състезател отпразнува своя 32-ри рожден ден.

По този повод екипът на  Riders.live  се свърза с рожденика.

Честит рожден ден на един от най-успешните ни пилоти в дисциплината супермото. Пожеланията от нашият екип са за много здраве.  Да започнем от ситуацията в която живеем в момента – как си?

Благодаря за пожеланията.  В тази ситуация наблягам повече на работата. Живи и здрави сме. Не се оплаквам. Като цяло всичко е нормално. Моторните спортове ми липсват, но ….в това положение и в този момент ….нещата са специфични и не зависи от мен.

Кара ли ти се?

Доста. Моторите са прибрани. В бокса са. Понякога ходя там. Като ги погледна много ми се кара, но във финансово отношение нещата са много зле.

Това ли е причината да кажеш преди година – край?

Това е една от причините. Положението в България става все по-зле и по-зле. Не се намират спонсори. А и годинките ми вече станаха доста. Имам много травми през годините. Счупих си гръбнака, краката, ръцете, ребрата…абе какво ли не. Много трудно взе да става като цяло.

С какво се занимаваш сега?

Имам автосервиз. Поправям коли. През свободното време се занимавам с каравани по морето. Лодки, джетове…пак в моторните спортове, но на вода. Както казват старите хора – бензина в кръвта няма изветряване.

Следиш ли какво се случва в мотоциклетния спорт у нас?

Избягвам да го правя. Отстрани като гледам, без да се състезавам само се дразня. Гледам да страня като цяло.

Да те върна назад в годините. Сещаш ли се за онзи сребърен медал, за онова състезание, бяхте на един дъх от титлата?

Един косъм ни раздели. Сещам се и никога няма да го забравя. Просто…както казва Богдан Николов нямахме късмет в дадения момент.

Аз не съм много съгласна, защото това, което направихте – ти, Росен и Ангел,  няма да се повтори. Вие си оставихте имената, както в мотоциклетната, така и в спортната история на България. Записахте ги със златни букви. Не мисля, че скоро ще има други състезатели, които ще направят това, което направихте вие!

И аз не мисля, че ще има. Младото поколение не е толкова всеотдайно, колкото бяхме ние. Нагласата ни беше съвсем различна. Не само като цяло, но и за самото състезание. Ние се готвехме за титла…нещата малко се объркаха.

Връщаш ли се към усещането, към онова чувство, когато си победил едни от най-големите сили в този спорт. Те дойдоха в България с нагласата за първото място и да ви изместят от подиума?

Ох…разбира се. Настръхвам само като се сетя за това. Но…само спомените остават.

Къде е купата от това състезание?

Купата…мисля, че в другата стая. Тук сега има най-различни други купи …тя не е тук. В момнета трудно мога да я намеря, честно казано.

Това ли беше сбъдната ти мечта. Или поне част от мечтата?

Да, бих казал, че е сбъднатата мечта. Това, което постигнахме ….не съм си и мечтал, че ще стигна до него. Мечтите ми за мотоспорта бяха на по-ниско ниво, а то какво стана…надхвърлих мечите си.  

Чуваш ли се с бившите си съотборници?

С по-голямата част да. С Росен постоянно държим връзка. С Ангел също.  

От вашето поколение остана само Мартин?

Да! С Мартин също постоянно поддържаме връзка. Ангел спря. Аз също. Росен и той и то доста отдавна. Остана само Мартин, но той е много всеотдаен. Той превърна спорта в работа, покрай школата. Съчетава полезното с приятното.

Мотокрос или супермото?

Писта!

Караш ли мотор по улиците?

Не! Не, не , не, не ….Забранил съм си!

Имаш дете?

Да! На 7 години…момиче. Имаме голям проблем с онлайн обучението в първи клас. 

Тя поглежда ли към моторните спортове въпреки че е момиче?

В интерес на истината много й харесват – мотори, коли, джетове, лодки. Постоянно иска да се вози. Иска да върви на пълна газ. На Великден бяхме на един язовир, тя кара джет с мен.. Няма на кого да прилича!

Ако поиска да тръгне по стъпките ти ще я спреш ли?

Няма да я спра.  Ще й помогна с каквото мога. Стига да има желание.

В моторите – ти, Росен, Ангел, Калин Кулев, Александър Тодоров, Мартин и в автомобилите – Крум Динчев, Димитър Илиев, Ясен Попов, Георги Гераджиев и т.н. бяхте замесени от друго тесто. Палехте публиката! Хората ходеха заради вас на състезанията. А сега?

Сигурно много хора ще ми се разсърдят, че ще го кажа ….мамини синчета са сегашните състезатели. 

Доста години бях с вас по състезанията и съм виждала всякакви лудости от ваша страна. Вие падахте на пистата и още преди да сте излезли от болницата сваляхте гипса и отново се качвахте на моторите?

Да! Аз след като си счупих гръбнака, на 23-тия ден, карах на европейско. Имах планка в гърба, но това не ме спря. Сега я нямат тази любов към мотоспорта и към хората, които са ни помагали през годините.  Беше много по-различно от сега.  

Не исках да те натъжавам на рождения ти ден?

Не, не си ме натъжила. Просто се замислих за неща за които не съм се замисля до сега.

Какво искаш да кажеш на дъщеря ти, когато погледне снимките ти от онова време – от състезанията и на почетната стълбичка?

Какво ще й кажа….че много трябва да се гордее с баща си и винаги да го слуша!