Росен Тончев: Мотоциклетизмът ми липсва, но хората са казали – всяко нещо с времето си

Уважаеми читатели, екипът на Riders.Live ви представя новата ни рубрика „Минаха години….“. В нея ще ви срещнем с големите пилоти на България в мотоциклетния и автомобилния спорт, които са развявали българския флаг на най-големите форуми,  записали със златни букви имената си в спортната ни история, а  с успехите си са ни карали да сме гордеем, че сме българи.  

Първият ни гост в рубриката „Минаха години…..“ е един пилот, който  преди десетина години се състезава и беше изключително добър както в мотокроса, така и в супермотото.

Той е постигнал едни от най-големите успехи в супермотото. Има сребърен и бронзов медал от т.нар. Олимпиада на моторните спортове – Световната купа на нациите. През 2008 година на писта Долна Митрополия заедно с Алеш Хлад и Александър Георгиев завършва трети в най-престижното отборно състезание в света.  Година по-късно отново в компанията на Александър Георгиев, но този път и с Ангел Караньотов стига до второто място.

Този пилот прекрати състезателната си кариера през  2012 година, а сега мотоциклетизма е негово хоби.

Това е РОСЕН ТОНЧЕВ!

Росене, здравей! Осем години откакто окачи екипът на пирона!  Не съжаляваш ли за това решение?

Много ми липсва това нещо. Но, както са казали хората – всяко нещо с времето си.

Като бивш активен спортист, как гледаш на ситуацията в момента в спорта. Визирам извънредното положение  заради пандемията от коронавирус. Това доведе до отлагане на много състезания.

Да, за съжаление, така се стече ситуацията не само у нас, но и в целия свят. Смятам, че всеки трябва да се съобразява с решенията на правителството и на компетентните органи. Трябва да се съобразяваме с решенията и на Международните федерации, защото те го правят с цел безопасност. Правят го за да се прекрати тази зараза. Надявам се това да даде резултат и в най-скоро време всички да се върнем към нормаления начин на живот.

Смяташ ли, че това ще повлияе върху спортистите, защото те имат план на подготовка и такива решения  спират тренировките, спират състезанията?

Мисля, че ще се отрази и то не само на моите колеги в моторните спортове, но и на всички спортисти. Не е добре за тях, защото подготовката им е целенасочена, спортната им форма трябва да достигне връх и то точно в определен момент, за определено състезание. Но…няма какво да се направи. Здравето и безопасността са по-важни сега.   

Ти не си се откъснал съвсем от спорта. Постоянно си до най-добрият ни състезател по мотоциклетизъм на писта Мартин Чой. Изключително много го подкрепяш! Мога да кажа, че си неговият „мениджър в сянка“, „сивият кардинал“!

Да, няма как съвсем да се откъсна от спорта. Това е като краста, запалиш ли се един път, няма откъсване. А за Мартин, така е ….почти на всяко негово състезание присъствам, когато имам възможност. Старая се да му помагам с каквото мога. Няма как…първо сме много, много близки приятели, а второ сме роднини. Това ми доставя удоволствие.

Ако сега те попитам – мотокрос или супермото? Какво ще избереш?

Ами…..мотокросът си ми е на сърцето, но и супермотото ужасно много ми харесва като спорт. Супермотото е една идея, как да го кажа….не по-интелигентен, но ….по-чист спорт. Знаете мотокросът изцяло се провежда на макадам т.е. в условията на оф-роуд – има кал, прах…всичко. При супермотото е доста по-чисто. Не казвам, че е по-лесно, но е по-чисто.

Сега като се замисля…ти си един от пионерите в дисциплината супермото в България! Ти беше един от първите състезатели пробвали този спорт.

Да, започнах още в началото, заедно с Александър Георгиев, с Калин Кулев. Това е много хубав, мъжки спорт. Знаеш 80 процента караме на асфалт, което много се доближава до пистата, а 20 процента е на пръст, която се доближава до мотокроса. На мен тази комбинация страшно много ми харесва. 

Твоите най-големи успехи са свързани именно със супермотото.

Така е! 2009 година  станах световен вицешампион. Тогава заедно с Ангел Карантьотов и с Александър Георгиев спечелихме второто място в т.нар. Олимпиада на моторните спортове – световната купа на нациите. Това беше невероятно изживяване. Много малко не ни достигна да станем първи. Имам и трето място в същото състезание, но година по-рано. 

Това трето място го спечели заедно с Алеш Хлад и Александър Георгиев нали?

Да, точно така. Това също беше много силно състезание.

Връщаш ли се към тези моменти?

Разбира се. Няма как да се забравят тези мигове. Не мога да забравя  какво е чувството да си на стълбичката с българския флаг в ръце. А и … не мога да забравя, че в тези състезания победихме нации, които имат страхотни традиции в този спорт – Италия, Холандия.

Какво мислиш сега за нивото на моторните спортове у нас и в частност на мотоциклетизма? В последните години май отстъпихме лидерските си позиции и в двете дисциплини?

Да, има нещо такова. В момента само Петър Петров ни представя в световния шампионат, а Майкъл Иванов е най-добрия у нас в мотокроса. Но, като цяло мисля, че нивото е доста ниско в нашият шампионат.

Ти спомена Петър и Майкъл. В ендурото златната птичка е Теодор Кабакчиев, а в пистата само Мартин кара в световния шампионат за издръжливост.

Така е. Става все по трудно в тези спортове – няма спонсори, състезателите се оправят сами, кой както може. Българските пилоти са талантливи, но всичко опира до финанси. Държавата не помага изобщо. Много ми се иска повече да се помага на децата и на подрастващите. Моторните спортове са едни от най-скъпите и за това им е необходима подкрепа. Казах вече, че българите са талантливи хора, но им трябва финансиране.

Виждаш ли ваши последователи?

Да, определено. Мога да кажа даже, че някой от тях дори са ни надминали.

С какво се занимаваш сега?

В момента работя за една компания, която се занимава с автомобилни и мотогуми. Онлайн сайт сме. Пак съм тази сфера.

Имаш две дъщери. Едната се занимава със спорт, но не с мотоциклетизъм. Тренира един от най-красивите спортове.

Да, тренира художествена гимнастика от доста време. Тренира в „Си Ви Спорт“, това е клубът на световната шампионка Симона Пейчева. Има страхотно желание. Да се надяваме, че един ден ще постигне успехите на баща си. 

Може да е от следващото поколение „златни момичета“.

Дано. Надявам се наистина да е така, ще съм изключително горд. Само да е жива и здрава.